И не стига, не стига!
А си празна, почти…
Все полагаш усилия,
а липса кънти.
Отдаваш душата си,
обичаш до дъно,
в безкрая политаш
във името нечие.
Отваряш прегръдките
поднасяш и устните,
страстта не прикриваш
и се стича в безсмъртие.
Живееш му болката,
радостта умножаваш,
въплътяваш утеха
и предлагаш забвение.
На рамото твое
полага сломено
лице уморено,
намира покоя.
Прокуждаш страха,
тъмата разпръскваш,
дъга от усмивки
със вяра окичваш.
Намираш и малкото
пламъче скрито
на душата ранена,
и пазиш го ревностно.
Разкъсваш си дрехата,
обличаш желания.
Завиваш загрижено
заспалото време.
Върхът покоряваш
с крака изранени,
нехайна за пътя
напред устремена.
С увереност пълна
и с надежда, че идва
онзи рядък момент,
когато си Ти.
Единствено ти,
присъстваща там-
на точното място
и в точното време
за единствен човек.
Но няма значение,
нищичко няма
значение
и ти нямаш
значение.
Каквото да казваш,
дори да показваш,
каквото да правиш,
ти все си грешиш.
Остава невидимо
и става безсилно
усилието вложено
с неизмерна любов.
И нищо не стига,
не стига,
не стига…
Не стигаш и ти,
не си просто достатъчна.
А достатъчна има ли
една, едничка жена?
И някога, някъде
ще имаме с някого
точно това –
ще си бъдем достатъчни…
.
