Приказката за счупената чиния е добре позната: когато я захвърлиш на пода и се счупи, дори и да я залепиш и ѝ поискаш извинение, няма да се върне както преди. Използва се често като назидание заедно с:
Казана дума – хвърлен камък…
Да, добре. И щеше да е точно така, ако бяхме чинии, но не сме. Думата може да рани, но можеш и да поискаш извинение. Нямало да бъде същото. Ами зависи. От това до колко можем да се поставим на мястото на другия и да разберем мотивите му, доколко можем да прощаваме . А също и да признаем собствените си грешки. Това би ни дало способността да придаваме нужната тежест на нашите думи и на думите на другите. Правилната тежест. Защото отношенията са между двама, не сме сами- двама грешат. Би трябвало по-често да си го напомняме.
Именно тези пукнатини, останали след залепването, ни напомнят, че сме хора, а не чинии.
.
