Пълнолуние и чаша кафе
са виновни, че слушам нощта.
Небе лениво стеле кадифе
под перфектния звук – тишина.
Полюлява се в страстна съблазън
мисълта ми в синхрон с песента
на мълчаливи струни – отрязани
гласове на копнеж в немота.
И превързва очите ми с дим,
изтеглен от горящата роба.
Свлича я бавно по тяло без грим,
с китки в окови оставя ме гола.
Милва бавно по кожата хладна,
настръхнала под ваещи пръсти.
Пируват с теб сетивата ми жадни.
Мисълта ефимерна е… осезаем си всъщност.
.
