„Хората се делят на 3 категории:
тези, които предпочитат да нямат нищо за криене, отколкото да са принудени да лъжат;
тези, които предпочитат да излъжат, отколкото да нямат нищо за криене
и тези, които обичат както и да лъжат, така и да крият.“
А. Камю
Опитвам се да разчитам хората и онова, което искат да кажат. Защото всеки по нещо крие и не иска да бъде изречено, не на висок глас поне.
А ми се иска да не е така изобщо.
Да няма промъкващо се коварно съмнение, което да те гризе…
Иска ми се да мога да приема всяка дума в прекия ѝ смисъл, защото хората са достатъчно смели и честни, за да казват онова, което мислят наистина.
Иска ми се, когато видя една усмивка, да не си задавам въпроса дали е наистина щастлива или прикрива преглътнати сълзи.
Иска ми се, когато някой ме попита „как си?“, да ме пита не от учтивост или фалшива загриженост, а защото наистина се интересува от това.
Иска ми се, когато ми отговори някой „добре съм!“, да е защото действително е така и давайки си сметка, че съм реално заинтересувана.
Иска ми се до такава степен дадената дума да е на уважение, че поне веднъж да тежи толкова, колкото и фактите.
Иска ми се като се погледнем в очите, да няма тъмни сенки и отразен страх от лъжа.
Иска ми се да мога да видя искрен плач, защото няма нищо срамно в страданието и хората не биха се подиграли с чувствата на другите.
Иска ми се да няма посочен с пръст, защото рано или късно животът ни поднася именно това, заради което сме осъждали другите.
Иска ми се точно тази Свобода.
Утопия ли е?!
