Задавям се понякога със мислите,
че думите не стигат ми за тях.
Мълчанието не е от липсите,
а в мисления грях.
Разтеглям времето, обвивам се във него,
да имам разстояния свободни
и тишината да ми бъде песен
приспивна за въпросите.
Копнежите, далеч от своите извори
на нечие присъствие подхранващо,
се свиват в многоточие… Дори
не могат и да дразнят.
Открехнат куфарът ми – ням свидетел,
събира всичките ми сетива,
разкрива моята обител
от вчера, утре и сега.
Затворена в кръга на самотата,
в мекотата ѝ потънала и благодарна,
уют намирам в същността си,
очакван тъй отдавна.
Изпълвам се в кръга – завършен, цял.
Целостта си искам да запазя!
И с целостта ти, ако си назрял,
ще се слеем чрез осмоза.
.
