На Лятото последната въздишка
е Август, изнизал си обувките
и шляпащ по брега, с усмивка
и дъх солен на морски пръски.
Далечна лодка е на хоризонта,
полюшваща невидимо платна,
в очакване на вятър, който
я води към посоката – мечта.
Тъгата е в топъл, нежен поглед,
в изпращане на хората любими,
загръщащ ги с безкрайна обич,
като предпазен шлейф през зима.
На Лятото последната въздишка
е детското хвърчило във простора,
привличащо внимание на всички –
и на Септември, скрил се зад стобора.
.
