Като познавач на жените, мен малко ме позна.
Може би защото разговорите ни бяха пълни с мълчания.
А колко дълги бяха тези леки разговори.
За теб, за мен, за другите.
Но никога за нас.
И как тежаха истините кратки,
но заровени.
Потъваха без глас.
Но не от страх, от грешните представи.
За мен, за теб,
за нас от невъзможност.
Спотайваха се,
логично оправдани
от собствената ни самонадеяност.
Да, имаш право. Нямаш и съмнения
(може би).
Но нямаш нас.
А смелост имаш ли?
.
