Изглежда глупаво да мислиш за някого толкова често,
да се усмихваш винаги при някой спомен нелеп,
да се изчервяваш тайничко зад прикрита небрежност,
да не пропускаш ни дума, ни тон, нито ред.
Да усещаш как милва те с нежния полъх на вятъра
и недокоснат гърбът да настръхва от тръпки,
да преживяваш моменти като миражи, очаквани,
да се губиш във времето на мечтани прегръдки.
Да е същност от нежност като цветен лист кадифен,
зле маскирана с някакво си безлично клише,
да е твоята музика с онзи натрапчив рефрен,
да е пожарът ти вътрешен, с душа нажежена.
Изглежда глупаво да мислиш за някого толкова често,
да е присъстващ винаги там, където си ти.
Тогава ти идва да кажеш „Обичам те“, е толкова лесно.
Изглежда глупаво да (не) го проумееш… и да замълчиш.
.
