Отново пролет е – ми казва календара,
макар че в мен сезонът е безкраен.
И уговорката ни с теб е стара –
за срещата ни ритуал потаен е.
Ще дойдеш първа. В градината позната
на пейката под вишната ще седнеш.
Косите ти ще се развеят, пълни с цвят –
като воал от лек ветрец понесен.
Ще чакаш мен, с усмивка ще погалиш
кората грапава на старото дърво.
Едно сърце и нашите инициали
под пръста ти се сливат там в едно.
Ще дойда късно, ти ще ми простиш.
Ще ме прегърнеш с порива на облекчение.
Ще ме целунеш, няма да крещиш.
И ще ме любиш след това, до изтощение.
Ще сливаме отчаяно телата си,
душите – те отдавна са преплетени.
Ще си запазим белезите – отпечатъци
от невъзможно сбъдване на ереси.
И пак е пролет, пак в разкош цъфти
сезонът вечен, с вечните любови.
Но този път ще бъдем аз и ти,
начало на „завинаги“ да сложим.
Днес пръв дойдох под нашето дърво.
Стелеше вишнев цвят в уханна пръст.
Не бе в косите ти, а бе воал-покров.
И вместо теб там чакаше ме кръст.
.
