Всичко си има име.
Всичко, което познавам.
Само ти си безименен
и това ме влудява.
До кога пред вратата ми
ще минаваш безмълвно,
таен поглед в прозореца
и отминаващ набързо?
Не засрещна ли някога
там очите ми? Виждам те.
Знам, че си като вятъра.
Крадеш ми от мислите.
И ги носиш със себе си.
Кой знае къде, при кого.
После пак преминаваш
уж само бегло…
Защо?!
Ако при мен ще се спираш,
влез през вратата ми явно.
Не? Остани си безименен.
Да съм нечия тайна
не ми трябва.
.
