Когато от очите потича умората
и дълбините те дърпат към себе си,
когато е трудно да дишаш през порите
и усещаш сърцето си в менгеме,
и светът ти се свие във черното,
неспособен да върне дъгата,
а камертонът на времето
трепти със звука на тъгата.
Kогато не виждаш, дори и прогледнал,
къде се намираш, защо ли си там,
стремиш се към полет, а си заседнал
дълбоко в съмнението, изоставен и сам.
Kогато прекърши се последната жилка
и пропадаш неспирно, безмилостно…
Тогава ще усетиш ръцете ми силни
как възраждат света ти от нищото.
.
