Клишетата са чудесни скривалища.
Хората се крият зад тях много често. Когато са на показ пред другите, оставят общите вярвания да замъглят истинската им същност до такава степен, че да се слее с тези представи и да заприличат на един от многото, подчинени на съответния стереотип. Не опровергават идеята за себе си, дори напротив – стремят се да я подсилят с поведение и начин на изразяване, докато заблудата за тях е пълна.
За някои така е по-лесно. Не дават излишни обяснения за себе си, стоят настрана и само наблюдават хорската лудост и стремеж да се поберат в рамките на някаква си мода.
За други е удобство. Поставят го като стена между собственото си аз и онези, които не са в състояние да разберат. Трябва някой истински познавач, за да проникне отвъд и да се здрависа със същността им.
За трети е просто начин да бъдат оставени на мира и да са насаме със себе си.
В името на едно душевно спокойствие и неприкосновеност.
Някои се губят в собственото си скривалище.
Тогава се появява човек, който ги намира, разбира и им помага да излязат навън. За да могат отново да поемат въздух и да дишат свободно. И да си припомнят това, което са.
Какво клише, нали?
.
