„Най-трудното нещо в живота е да се налага човек да утешава сам себе си.“ Шекспир
Ами не, не се налага. От нещо. Или от някого.
Това си го налагаме сами.
Затваряме се в омагьосаният кръг на скръбта, мъката и болката, и се вторачваме в раната. Така сме съсредоточени в дълбочината ѝ, че неусетно потъваме в нея и не ѝ позволяваме да заздравее. Човъркаме я постоянно – с обвинения, съжаления, излишни въпроси. Чувство за вина, понякога.
Самотата е лековита. Но не и когато губим малко по малко себе си в черната бездна на еднопосочните ни мисли.
Спомените са лековити. Но не и когато ги използваме като скалпел.
Приятелите са лековити. Но не и когато ги изолираме.
Не сме единствените с подобни чувства.
Да, не ни трябва друга гледна точка. Не ни трябва съчувствие. Не ни трябва съжаление.
Нямаме нужда от това.
Трябва ни мълчаливо присъствие.
Не натрапващо се, но достатъчно близо, за да го усетим.
Точно това е. Близост.
Винаги има някой, който желае да ни помогне в труден момент. Да бъде близо до нас.
Искрено и безкористно.
Трябва само да поискаме го допуснем до себе си.
Защото желанието да се излекуваме идва първо от вътре.
Желанието за близост.
.
