Онези моменти, когато искаш да кажеш толкова неща, а думите са неуловими.
Когато чувствата преливат от всеки съд, където си искал да ги побереш и давят гърлото ти.
И се опитват да избият през очите ти, но ги натикваш обратно, с усмивка, и слагаш огледалните си очила.
А в тях не се отразява причината и точно това те кара да мълчиш още повече и да преглъщаш. И пак да търсиш думите, в десет излишни чернови, и пак да зачертаваш, защото ти се струва малко. Всичко ти се струва малко.
И изглеждаш малка, смалена, невидима. Точка.
Изгубена на белия лист на Съдбата.
От която се опитваш да крадеш. Знаци, думи, смисъл.
За да преначертаеш написаното за теб.
Според душата ти.
И според всичко онова, което продължава да прелива от теб.
.
