Понякога това, от което имаш нужда, е само един път пред теб.
Една посока, известна или не, която да поемеш с една – едничка мисъл: да вървиш, вървиш, вървиш… напред. И единственото, което да чуваш да бъде кънтящия сърдечен ритъм в крачките ти. Мислите ти да се изгубят постепенно, да се слеят с него и да му припяват. Да оглушееш за онези гласове от миналото, които, същински сирени, не ти позволяват завръщане към себе си.
Един път, който да чувстваш твой, че ти принадлежи. И стъпил веднъж на него, малко по малко, с всяка изминала крачка, да усещаш все повече увереност – не за посоката, за себе си. Че си точно там, където трябва да си и такъв, какъвто си.
И стъпките ти да стават все по-леки и по-леки, също като дишането ти. Свободно.
Един път пред теб.
Не за да стигнеш.
За да бъдеш.
.
