Очите ми са впити в хоризонта.
Отдавна пренебрегнали умората,
зениците се сливат в продължение
на линията, разделяща резонно
на брегове противоположни хората.
Морето ми държи те надалеч –
отвъд, тъй близо до небето.
Една след друга вълните те прегръщат.
При мен се връщат, тежки от копнеж,
че някога, надмогнал битието,
прекрачил прага, в своята същност
ще се озовеш, подобно на завръщане,
в зениците на моя бряг.
Следите ми от пясък крият сняг
от времето, в надежда да те срещна,
откак съм тръгнала към теб на път.
А линията, толкова далечна…
Не може да е вечно недостъпна.
.
