Все повече са дните, в които чувствам нужда да
се оставя на емоциите.
Да потъна, да ги усетя до дъно.
Да се насладя на красотата им.
Докато не изгубят форма и достигнат безкрайност.
Като синьото в цветчето на незабравката и в прегръдката на хоризонта.
Слънчевият лъч, прескачащ играта на облаци.
Свежестта на хладния въздух, който влиза през прозореца.
Шепотът на вятъра, който те посреща в гората.
Думи, които оставят следа.
Поглед на съучастник.
Телефонно обаждане от любим човек.
Нещо старо. Нещо ново.
… ароматът на дом.
Емоции.
Истински.
.
