Жена.
Като скулптура от лед, която диша.
Тя не е цел, изплъзва се от тази роля
и устремът да я превземеш става киша.
По-скоро път е в плът,
по който криволичи ти страданието
или препускаш,
като Ориент експрес,
в мистерията на своето осъзнаване.
Отрича се от себе си – каква победа
в най-старата игра, на силата.
Надмощието неусетно взема,
когато мислиш, че надвил си я.
Какво изисква? Покаяние
за собствената ти надменност.
Щом дава прошка, дава вдъхновение
и си записан в книгата ѝ на доверието.
Жена е, просто е. Не питай!
През зимата – тъга е. И кокиче,
което, времето си изпреварило,
за нежна топлина наднича.
.
