Знам къде ми е болката.
Знам точно колко е тежестта ѝ и
въобще не се опитвам да измеря дълбочината ѝ.
Усещам, че не бих могла –
толкова е непостоянна в размерите си.
Първо се свива до малко болезнено убождане,
за да се увеличи до огромен задушаващ товар.
После изчезва за неопределено време,
за да се завърне изневиделица – неканена.
Но винаги силна (силна, силна).
И пулсира, диша, живее, само защото съм – друго не ѝ трябва.
Не се освобождаваш от нещо, което е символ на обичта ти.
Само безразличието я убива, но не би…
Знам, че бих могла да я скрия.
Но предпочитам достойнството на една искрена сълза,
пред маската на една фалшива усмивка.
.
