Ето го,
онова усещане за тежест под бръчките,
умората в очите,
тъмнината на разочарованието.
Съмнението има здрава прегръдка –
не тази която си търсил, нито от която си бягал.
Но потъваш в нея.
Тази отрова кой ми я поднесе?
Радост, радост недподправна, къде си?
Липсва, толкова ми липсва онази лекота,
с която изживявах всеки даден миг на щастие,
без да търся къде се крие измамата.
Чести усмивки,
честни,
чест.
О не,
не е наивност да приемаш даровете на съдбата.
Защо го забравих?
Толкова сме глупави!
Давим в мнителност, губим от страх,
а някои времена не се завръщат.
Никои времена не се завръщат!
Oставаме по копнеж, осъдени да помним.
Кой отнема младостта ни?
А красотата?
Казват – времето, животът, уроците.
Ха! Вината винаги е на нечий друг.
Не.
Просто ние самите сме неблагодарни
до края.
Ако не се променим.
.
