Открих те преди време
в това всекидневно лице.
Но продължавам да търся
пак теб и всеки дефект,
който така ми приляга,
а нуждата в мен все мълчи
на мълчанието твое,
а в отговор ѝ се ще да крещи.
Знам, ще дойдеш отново,
когато решиш да сгрешиш.
Остави тази мисъл!
Защото ще се нараниш.
Не отглеждай надежда
на такъв непригоден терен –
този път е без изход
и води само навътре във мен.
Все още те виждам
в това всекидневно лице,
запечатан в очите ми –
на огледалото ти последно парче.
.
