Знаеш нечие име,
но вече не го произнасяш.
Не го крещиш, не го шептиш,
не го приемаш за някой друг,
от някой друг.
Никой.
Не трябва да трепти,
да раздвижва въздуха, да има свой живот,
да обозначава,
да разкрива.
Не трябва да напомня.
Не трябва да напомня!
Затова
не го чуваш дори наум
в дългите си вътрешни разговори.
Сега предпочиташ
новият му синоним –
самота.
Но все пак знаеш,
знаеш нечие име.
.
