Не мога да говоря, ти добре го знаеш,
не съм дарена с празно сладкодумие.
Затуй и пиша, и дано да се познаеш
сред стиховете на съзнателно безумие.
Така е, лудост е, не мога иначе –
това е да обичаш до безвремие.
И все едно е как ще ме наричаш –
с любов отвръщам, не с презрение.
Не можеш промени туй що е в мен.
Да кажеш „край“ не стига да изтриеш
душата ми, останала във плен
на твоята,
на туй що опитваш се да скриеш.
Не мога да не виждам твоите рани,
отварящи дълбоки в моята плът.
Не мога да се спра да искам само
да те изцеля от болката, когат’ кървят.
От думите, забити с настървение
и пълни с жлъч – да могат да ранят,
извличам аз отрова и съмнение,
дано изчистени да почнат да текат.
И все едно дали ще ме обичаш
или намразиш – (за тебе) все ще ме боли.
Дори да продължаваш да отричаш,
душата ти добра видях преди.
И може би виновна съм, че ти
показах малко или нищо даже.
А може би пък беше прекалено и
затуй реши така да ме накажеш.
„Свободна“, като пухче от глухарче
да се рея ме остави във нощта.
Но вятърът сърцето чу и знае, че
единствено до теб ще долетя.
.
