Тук вали. Похлопва тихо щората
и капките звънят във унисон.
Каква ли музика навява в хората,
щом стъпки танцови редят бегом.
Подсвирква вятърът. Обръщат се листата
на този негов заиграващ зов.
Завихрят се и заедно създават
арабеск на листопадната любов.
Един капчук напява монотонно
и капка подир капка се излива,
самоотвержен е и неуморно,
дарява себе си на ручей дивен.
Тъгата някак плахо се опитва
да се намеси, спускаща мъгла.
Но фината дантела се наплита
на втора кожа върху омагьосана жена.
Изглежда лудост, от щастие искряща.
И мокра, с коси обливани от дъжд.
Поглеждам се – това съм аз, прекрасна.
Във вековен танц с любимия ми мъж.
.
