Игла подир игла, бодли нагъсто
избили са по крехката душа.
Не можеш да погалиш нито с пръстче,
ни да усети твойта топлина.
От шум се свива, врява не обича –
заостря копията към света.
И тъй стои, дори и не наднича,
обгърнат плътно в свойта самота.
Затворен в мнима сигурност е, знам.
А иска ми се тъй да го прегърна…
И не за другите бодлите му са там –
те болка са от доверие невърнато.
.
