Неделя сутрин
с едва раздвижени мисли,
тихи гласове,
топли ръце,
леки стъпки…
Спокойствието.
Дори след събуждането на всички останали,
на живеещите около теб,
на долния етаж, на горния етаж,
на тези на отсрещната улица,
въпреки преминаващите автомобили,
внезапни клаксони, тревожни сирени
и подвиквания на амбулантните търговци,
тежкото дихание на града
опира до рисунките на прозореца ти
и остава там, като (не)видима заплаха,
готова да ги изтрие и да те погълне.
От двете страни на стъклото
се гледат един дом
и един фон
на спокойствието.
Аз се усмихвам.
.
